Самонасоченото образование, а не прогресивното е вълната на бъдещето.
Авторът на статията по-долу - Питър Грей е американски психолог, който е добре познат критик на стандартните образователни системи и често е канен да говори с родители, възпитатели и изследователи за нуждите на децата от свободна игра, психологическите щети, нанесени върху децата чрез нашите настоящи методи на обучение. Той е основател и настоящ съветник на Алианса за самоуправление на образованието - организация с нестопанска цел, която помага на семейства да намерят алтернативни, по-естествени пътища за образование.
Питър Грей също е автор на книгата "Свободата да учиш" и пише популярен блог за списание "Психологията днес" (Psychology Today), от който е и цитираната статия.
Както редовните читатели на този блог знаят, аз съм защитник на самонасоченото образование . Моите изследвания и тези на други ме убеждават, че самонасочващото се образование работи, изключително практично е и създава много по-малко проблеми за всички, отколкото принудителната образователна система, която всички смятаме за „стандартна“.
Самонасочено образование, с главни букви, е терминът, който все повече се използва за образователната практика на хора, които наричат себе си „unschoolers“ или които посещават училища или учебни центрове, специално предназначени да подкрепят самонасочването, без наложена учебна програма, като например като модел на демократични училища в Съдбъри, центрове за гъвкаво обучение и някои училища, които наричат себе си „свободни училища“ .
Открих, че когато говоря или пиша за самонасочващо се образование, някои хора погрешно вярват, че говоря или пиша за прогресивно образование. Прогресивното образование има много от същите цели като самонасочващото се образование и неговите защитници използват почти същия език, но основополагащата философия е доста различна и методологията е много различна.
В това, което следва, ще прегледам основните принципи на прогресивното образование, след това ще предтсавя преглед на тези на самонасочващото се образование и накрая ще обясня защо смятам, че последното, а не първото, ще стане стандартен начин на образование в не- твърде далечно бъдеще.
Прогресивно образование
Прогресивното образование е термин, който обикновено се отнася до движението за реформа в образованието, което започва в края на 18-ти век, по същото време, когато училищното образование стана задължително в повечето щати на САЩ. Оттогава това движение се е свило и намаляло поне двойно. Времето от около 1890 до 1940 година е период на процъфтяване на прогресивните идеи в образованието, период на раждане на много прогресивни частни училища и съгласувани усилия за въвеждане на прогресивните идеи в традиционните държавни училища. Водещият философ на прогресивното образование по онова време, поне в Съединените щати, е Джон Дюи. Други ранни прогресивни мислители в образованието са Рудолф Щайнер (1869-1925) и Мария Монтесори (1870-1952), чиито традиции сега живеят съответно във Валдорфските и Монтесори учебни заведения. Прогресивните идеи в образованието избледняват с Втората световна война и последиците от нея, след което отново процъфтяват през 60-те и 70-те години и като цяло намаляват от 1980 година насам. Съществува обаче едно неотдавнашно възраждане на прогресивното образование в училищата, които наблягат на проектно-базираното учене.
Прогресивните преподаватели обикновено наблягат на ученето чрез правене, обучението в контекст, свързан с реалния живот на учениците, критичното мислене, дълбокото разбиране вместо механично запаметяване, групова работа и сътрудничество вместо конкуренция, оценяване на база на крайни продукти, а не тестове, и насърчаване на социалната отговорност, демократичните нагласи и грижата за социална справедливост. Те обикновено говорят за “образоване на целия човек” и за “фокусирано върху ученика образование” като противоположност на обикновеното, фокусирано върху предметите, образование. От прогресивните учители са очаква да опознаят добре всички свои ученици като индивиди и да извлекат най-доброто от всеки един от тях.
Сайтът на мрежата за прогресивно образование – Progressive Education Network (неправителствена организация, създадена през 2009 г. като част от опита за съживяване на прогресивното образование) заявява като своя мисия, че “Образованието трябва (a) да подпомага изразяването на гласа, силата, съзнанието и интелекта на учениците, за да се създаде един по-справедлив, равноправен и устойчив свят; (b) да окуражи активното участие на учениците в тяхното собствено учене, в общностите, в които живеят и в света като цяло; (c) да отговори на нуждите за развитие на учениците и да се фокусира върху тяхното емоционално, социално, интелектуално, когнитивно, културно и физическо развитие; (d) да почита и подхранва естественото любопитство на учениците и вроденото желание за учене, вътрешната мотивация и откриването на страст и цел; (e) да идва от интересите, опита, целите и нуждите на разнообразните участници, увеличавайки емпатията, комуникацията и сътрудничеството между различията и (f) да утвърди уважителни отношения на сътрудничество между учениците, учителите, родителите и общността.”
Алфи Кон, един от днешните водещи защитници на прогресивното образование, отбелязва /тук в превод/, че училищата могат да бъдат оценявани като повече или по-малко прогресивни по степента, в която те са ангажирани към: (a) развиването на цялостната личност на детето, не само академичните умения; (b) общността; (c) сътрудничеството; (d) социалната справедливост; (e) насърчаването на вътрешната мотивация; (f) дълбокото разбиране; (g) активното учене; и (h) приемането на децата сериозно.
Прогресивните преподаватели смятат образованието за съвместно начинание между учениците и учителите. Голяма част от инициативата идва от учениците, но учителят е отговорен да ръководи тази инициатива по продуктивен начин. Вътрешните интереси на детето играят голяма роля, но учителят „подхранва“ или дори „извежда“ тези интереси в детето. Играта се разбира като част от учебния процес, но учителят ръководи и интерпретира тази игра по начини, предназначени да подсигурят и служат на определени образователни цели.
Самонасочено учене (образование)
Застъпниците на самонасоченото учене, подобно на тези на прогресивното образование, подчертават, че образованието е много повече от академично обучение. Уебсайтът на Алианса за самонасочено учене (сайт) определя образованието като сумата от всичко, което човек научава, за да живее задоволителен и смислен живот. Това включва познаване на себе си, умения за планиране на собствените дейности, умения за това как да се разбираш добре с други хора, и такова разбиране за света наоколо, което би ти било достатъчно, за да съществуваш ефективно в него. Мисля, че повечето прогресивни преподаватели биха се съгласили с този вид определение на образованието.
Разликата между прогресивното образование и самонасоченото учене е в разбирането за това как се осъществява такова образование на цялата личност. За прогресивния възпитател, то се осъществява чрез сътрудничество между детето и благотворния, изключително компетентен учител, който внимателно ръководи енергията на детето и оформя неоформените му идеи по начин, който служи за дългосрочното добро на детето и на света. За защитника на самонасоченото учене, такова образование се осъществява от естествените стремежи и импулси на децата да разберат себе си и света около себе си и да използват каквито ресурси има налични в тяхната среда, включително интелигентни и квалифицирани други същества, за постигането на тази цел.
За защитника на самонасоченото учене, блестящите способности на самото дете, а не на учителя, са това, което отключва и прави възможно отличното образование. Работата на възрастните, които фасилитират самонасочено учене, е по-малко обременяваща от тази на прогресивните учители. В самонасоченото учене възрастните няма нужда да притежават огромно познание по всеки предмет, който един ученик би искал да научи, не трябва да разбират вътрешните процеси в ума на всяко дете и не трябва да бъдат специалисти по педагогика (каквото и да означава това!). По-скоро те просто трябва да са сигурни, че детето е в среда, която позволява на естествените инстинкти за учене на детето да работят ефективно.
Както твърдя другаде (тук и тук), това е среда, в която детето (а) има неограничено време и свобода да играе и да изследва; б) има достъп до най-полезните инструменти на културата; (в) е в грижовна общност от хора на различна възраст, покриващи/представящи голямо разнообразие от умения, знания и идеи; И г) има достъп до определен брой възрастни, които са готови да отговарят на въпроси (или да се опитват да им отговарят) и да им окажат помощ при поискване. Това е средата, създадена в училищата или учебните центрове, предназначени за самонасочено учене, и също така е средата, която успешните ънскулинг семейства осигуряват на децата си.
Образованието, в този смисъл, не е сътрудничество на ученик и учител; то е изцяло отговорност на ученика. Докато прогресивните преподаватели продължават да смятат за своя отговорност да гарантират, че учениците придобиват определени знания, умения и ценности, и да оценяват напредъка им, фасилитаторите на самонасоченото образование не го виждат като своя отговорност. Докато прогресивното образование е на една линия с традиционното образование, самонасоченото образование представлява пълно откъсване от традиционното образование.
Бих желал тук да въведа разграничение, което не е било изяснено досега (дори и в моите статии), между Самонасоченото образование с главна буква и самонасочено образование, написано без главна буква. Предлагам Самонасоченото образование да бъде използвано, за да назовава образованието на децата от училищна възраст до 12-ти клас, чиито семейства са взели осмислено решение децата им да се образоват, следвайки собствените си интереси, без да бъдат подложени на наложена учебна програма в или извън училище. Предлагам самонасоченото образование, написано без главна буква, да се използва в по-общ смисъл, за да се говори за нещо, с което всяко човешко същество е ангажирано по същество с всяка минута, всеки ден. Ние всички непрекъснато учим, докато преследваме нашите интереси, живеем живота си и се стремим да разрешаваме проблеми в нашето ежедневие. По-голямата част от това, което всеки от нас знае – независимо от това в колко традиционни училищни часове е присъствал, идва от самонасочено образование.
Тези, които следват самонасоченото образование, всъщност казват, че то е толкова могъщо и ефективно, че децата нямат нужда от наложено образование изобщо, ако им се осигури среда, която оптимизира тяхната способност да се самообразоват. Всъщност, мнозина казват, че наложеното образование пречи на самонасоченото образование като консумира толкова много от времето на децата, превръщайки ученето в нещо неприятно и насаждайки в детските умове идеята, че те са неспособни да контролират собственото си образование.
Защо мисля, че самоуправляващото се образование, а не прогресивното образование, ще стане стандартният вид бъдещо образование
Възхищавам се на прогресивните преподаватели. Без изключение тези, които съм срещал, са добри хора, които дълбоко се интересуват от децата и искат да направят живота им по-добър. Те виждат вредата от нашата стандартна образователна система и искат да направят нещо по въпроса. Прогресивните преподаватели са на предната фронтова линия в момента, в опитите да се намалят домашните (така че децата да имат живот извън училище), да се намали или премахне стандартизираното тестване и да се даде възможност на учителите да бъдат по-гъвкави и да отговарят на потребностите на децата в класната стая. Те водят тежка битка и аз им се възхищавам за това. Но това е битка, която се води, откакто има задължително образование. Това е битка, която помага да се моделират излишни черти на стандартното образование, но не е способна да го победи, защото приема за валидни прекалено много от стандартния набор убеждения за това какво трябва да бъде образованието. Докато учителите вярват, че е тяхна задача да се уверят, че децата научават определени неща в определен момент от тяхното развитие, тогава, без значение колко прогресивно е тяхното мислене, те ще трябва да използват насилствени методи, за да накарат децата да направят това. Децата, по природа, не развиват едни и същи интереси по едно и също време, затова е невъзможно да се работи по начин, подобен на типичния ред в класната стая, с повече от шепа ученици, които биха усвоили учебния план, докато правят каквото им е интересно.
Смея да твърдя, че повечето нови учители, излизащи от специалността “педагогика”, навлизат в работата си, мислейки, че ще бъдат прогресивни преподаватели. Те в края на краищата са избрали да учат това, защото обичат децата; и в курсовете им в университета много, ако не и по-голямата част образователна философия, която четат или слушат, е прогресивна философия – за напътствие, подкрепа и даване на умения на децата, а не за принуда. Но след това те влизат в реалния свят на класната стая. Там имат тридесет деца и трябва да запазят реда, и трябва да направят нещо, за да изглежда, че протича учене; и техните прогресивни идеи скоро излитат през прозореца. Не е изненадващо, че тези училища, които работят в най-голяма степен в съответствие с прогресивните принципи, са частни и много скъпи. Те изискват малки класове, високо съотношение между учители и ученици и изключително компетентни, всеотдайни учители.
Дори пламените защитници на прогресивното образование признават, че една от причините, поради които прогресивното образование не се е наложило, е, че е много взискателно към учителите. Това, например, е изказване на Алфи Кон по въпроса: „То [прогресивното образование] е много по-взискателно [отколкото традиционното] образование към учителите, които трябва да познават своя предмет отвътре и отвън, ако искат техните ученици да придобият смисъл за биологията или литуратурата, вместо просто да запаметяват факти за анатомията на жабата или структурата на изречението.“ Но прогресивните учители също така трябва да знаят доста и за педагогиката като цяло, защото никакво количество знание (по конкретен предмет, да кажем – наука или английски), не ти дава информация как да фасилитираш самото учене като процес.”
Добавете към това и идеята, че от учителите се очаква да опознаят добре като индивидуалност всичките си ученици и да им помогнат да развият пълния си потенциал и собствените си интереси и може би ще започнете да разбирате защо прогресивното образование не е заменило стандартното образование.
Прогресивните преподаватели често цитират Русо като ранен застъпник на техните възгледи. Единствената работа на Русо в образованието е неговата книга „Емил“, публикувана за пръв път през 1760 г., която е измислена история за образованието на едно момче. Ако тази книга има някакво приложение в реалния свят, това би било за образованието на принц. Учителят на Емил е учител, чиято единствена работа, единствена мисия в живота, е образованието на това момче, съответно съотношението учител-ученик е един към един. Преподавателят, по описанието на Русо, е нещо като супергерой. Той е не само изключително запознат по всички предмети, но разбира Емил изцяло, повече отколкото въобще е възможно (според мен) за едно човешко същество да разбира друго човешко същество. Той познава всички желания на момчето във всеки един момент и знае точно какви стимули да даде по всяко време, за да увеличи образователните ползи, които ще се натрупат в момчето, докато действа съобразно тези свои желания. По този начин учителят създава среда, в която Емил винаги прави точно това, което иска да направи, но учи точно уроците, които учителят майсторски му е подготвил.
Мисля, че ако повече преподаватели наистина прочетат Емил, вместо просто да го споменават, те ще осъзнаят основния недостатък в теорията на прогресивното образование. То е прекалено изискващо спрямо учителите и прави нереалистични предположения относно предсказуемостта и разпознаваемостта на човешките желания и мотиви. [Повече за моя анализ върху „Емил“ можете да видите тук – тук.] В най-добрия случай, при масово образование, прогресивното образование може просто да помогне да се модифицира суровостта на традиционните методи и да се добави малко повече самоувереност и творчество в живота на учениците в училище.
За разлика от прогресивното образование, Самонасоченото обучение е евтино и ефикасно. Училище „Съдбъри Вали“ например, което наближава 50-годишнината си, работи с бюджет за ученик, по-малък от този на местните държавни училища. Не е необходимо голямо съотношение на възрастните към учениците, тъй като ученето на повечето ученици не идва от взаимодействие с възрастните. В тази среда на смесени възрасти малките ученици непрекъснато се учат от по-големите, а децата от всички възрасти практикуват основни умения и изпробват идеи в своята игра, изследване, разговори и преследване на каквито и да било интереси, които развиват. Те също така, по собствена инициатива, използват книги и, в съвременния свят, интернет ресурси, за да придобият знанията, които търсят във всеки един момент.
Обичайната критика към Самонасоченото учене е, че то не работи или пък че работи само при някои, силно мотивирани хора. Всъщност прогресивните преподаватели често бързо разграничават своя възглед за образованието от този на Самонасоченото учене, защото не искат техните възгледи да бъдат объркани с идеи, които те намират за “романтични” или “луди” или неработещи. Например, аз съм сигурен, че Алфи Кон е имал предвид именно самонасоченото учене, когато е написал (тук отново): „В тази карикатурна версия на традицията децата са свободни да правят, каквото си поискат, програмата се състои само от забавни неща (и нищо, което не е забавно). Предполага се, че ученето става автоматично, докато учителите само си стоят отстрани, наблюдаващи и сияещи. Тук не ми стига мястото да представя примери на този вид погрешна интерпретация – или да направя пълна обосновка защо тя е толкова дълбоко неправилна- но повярвайте ми: Хората наистина се подсмихват при мисълта за прогресивното образование на основание на една представа, която има малко общо с прогресивното образование.“
„Карикатурното“ описание на Самонасоченото учене, направено от Кон, не е съвсем правилно – защото децата сами редовно избират да правят неща, които не са забавни и защото възрастните в училището не седят просто наоколо, наблюдавайки и сияейки- но все пак не е съвсем далече от истината. И наистина работи! Не ми се доверявайте за това – просто четете и мислете критично спрямо доказателствата. Последващи проучвания на завършилите училища, практикуващи Самонасочено учене и на пораснали ънскулъри показват, че хората, които се самообразоват, следвайки собствените си интереси, се справят много добре в живота. Можете да прочетете повече за това в предишните публикации в този блог, в различни академични статии: (e.g. тук, тук, and тук), и в книгата ми, „Свободата да учиш“.
Самонасоченото учене работи, защото сме биологично създадени за него. През почти цялата човешка история, децата са се самообразовали чрез изследване, игра, наблюдаване и слушане на другите, и също така чрез откриване и следване на собствените си цели. (e.g. тук and Gray, 2016). Дейвид Ланси (2016) в свое изследване върху антропологичната литература за образованието, заключава, че ученето – включително ученето, което се случва в образованието, е естествено за хората, но преподаването и това да ти бъде преподавано – не е. Изявлението на Уинстън Чърчил: “Аз винаги обичам да уча, но не винаги ми харесва да ми бъде преподавано.” е нещо, което важи за всеки- независимо от времето и мястото.
Детските инстинкти за учене все още функционират прекрасно в нашето модерно общество, стига да осигуряваме условията, които им позволяват да работят. Същите инстинкти, които са мотивирали децата на ловците-събирачи да се научат да ловуват, събират и правят всичко, което трябва да направят, за да станат успешни възрастни, мотивират днешните деца в нашето общество да се научат да четат, да смятат с числа, да работят с компютри и да правят всичко, която трябва да направят, за да станат успешни възрастни. (вижте Gray, 2016). Самонасоченото учене е толкова естествено, толкова по-приятно и ефективно за всеки, спрямо принудителното образование, че ми изглежда неизбежно отново да стане стандартният образователен път.
Принудителното обучение е един миг от човешката история, предназначен да служи на временни цели, които възникват с индустриализацията и необходимостта от потискане на творчеството и свободната воля.(виж тук).
Принудителното образование сега е в процес на самоизгаряне като за някакво последно избухване. След като хората отново открият, че Самонасоченото учене работи и не причинява тези стрес и вреда, които се причиняват от принудителното образование, и започнем да отклоняваме част от милиардите долари, които понастоящем се изразходват за принудително образование и ги пренасочим за осигуряване на ресурси за Самонасочено учене за всички деца, Самонасоченото учене отново ще стане стандартния образователен път. Тогава ще можем да премахнем разграничението между изписването му с голяма и малка буква. И тогава няма да имаме нужда от прогресивно образование, за да омекотим суровите удари на принудителното образование.
Питър Грей
тук може да видите статията в оригинал : https://www.psychologytoday.com/intl/blog/freedom-learn/201706/differences-between-self-directed-and-progressive-education