Силата да бъдеш себе си – история за асертивността и демократичното образование

Когато преди години мечтаехме да създадем ново, различно училище, в ума ми стоеше една проста, но много ярка фантазия. Представях си деца, които от малки растат в атмосфера на свобода, уважение, любов и внимание. Деца, с които възрастните разговарят на равни начала, които усещат свобода, но и отговорност към себе си, които имат възможност да запазят връзката със собствените си нужди и да се научат да ги зачитат. Вярвах, че такива деца ще са по-пригодени за реалния живот, отколкото онези, които отрано са подложени на стрес, на високи изисквания, на принуда и задължителност. Защото истинската дисциплина не идва отвън, а от стремежа към постигане на лични цели, а стабилната вътрешна мотивация се ражда само там, където има емоционална безопасност и възможност за самонасочване.

Синът ми започна училищното си образование именно в такава среда. В продължение на седем години той имаше пълната свобода да открива интересите си, да се задълбочава в тях и да им посвети време колкото прецени. В един момент реши, че иска да смени обстановката и да разшири социалните си хоризонти. Един от малкото недостатъци на демократичните училища е, че групите са малобройни. Там децата общуват свободно с всички възрасти и се учат взаимно от разнородните си роли, но когато мечтаеш да бъдеш футболист, а в цялото училище има само трима с подобни интереси, трудно можеш да разгърнеш отборния си дух. Така той взе решение да кандидатства в държавна гимназия.

Не го отказаха нито задължителността да посещава всички часове, нито строгата униформа, нито обилните домашни, нито новите учители – някои от които със студено, дори враждебно отношение към учениците. Не се поколеба и пред новите правила, които изискваха да се обръща към учителите с „госпожо“ и „господине“, да седи на точно определен чин, да иска разрешение дори за да отиде до тоалетна. За него това е съвсем различен свят – свят, в който „искам“ често се заменя с „трябва“.

В новото училище на сина ми децата преминаха тест за асертивност, даден от училищния психолог. Целта му остана неясна, никой не ни попита дали сме съгласни да тестват децата ни, но както и да е, резултатът беше любопитен. Имало четири категории поведение според отговорите– пасивност, манипулативност, агресивност и асертивност. Синът ми получи най-високи резултати именно в последната. Много се развънувах. Почувствах голяма гордост и радост, защото видях с очите си, че пътят, по който сме вървели заедно през училищните години е дал плодове. Осъзнах, че мечтата ми се е сбъднала.

Асертивността е качество, с което човек не се ражда. То се възпитава. Това е способността да изразяваш собствените си мисли, чувства и нужди по открит и честен начин, но едновременно с това да уважаваш правата и нуждите на другите. Да знаеш кога да кажеш „не“, без да нараняваш, да умееш да поставяш граници, но и да търсиш сътрудничество. Асертивният човек е уверен, но не е агресивен, активен е, но не пренебрегва другия. Именно това качество отличи сина ми – устойчивостта да остане в центъра си, целеустремеността въпреки обстоятелствата, силата да бъде себе си.

Сравнението има много измерения. От малка група с шест деца той попадна в клас с двадесет и шест ученика. От общност, която толерира индивидуалния стил на обличане, попадна в среда с униформи. От училище, в което децата заедно определят правилата, влезе в система, където подчинението е безусловно. От среда на доверие и избор – в режим с твърди изисквания. И въпреки това той запази себе си и спокойствието си.

Това ме убеди, че експериментът, както някои го наричаха – детето ми да учи в демократично училище, което започна като смел проект на новосъздадена фондация – не е лудост, а вдъхновение. Баща му имаше своите съмнения. За него всичко изглеждаше твърде рисково, сякаш прищявка на жена му, която не харесвала масовото образование и решила да направи свое училище, както преди това беше направила и своя детска градина. Но резултатът говори сам за себе си. Синът ни израсна психически стабилен, уверен, силен и мотивиран да преследва целта си.

Днес виждам все повече родители, които идват при нас, когато вече е станало трудно да се поправят нанесените щети. Децата им често са загубили мотивация, апатични са, отказват да учат, затворени са към общуване. В началните класове групите ни са малки, а в горните – при големите класовете се препълват. Тогава обаче вече има много белези от годините, прекарани в среда на принуда, натиск, стрес, липса на уважение и заплаха за личното достойнство. Възстановяването на самочувствието, доверието и вътрешното чувство за безопасност е възможно, но изисква време. Колкото по-късно, толкова повече.

Именно затова се обръщам към родителите. Замислете се, че ранните училищни години са най-важни за изграждането на характера. Опитите за каляване във враждебна среда на крехката детска психика е риск, който не си струва. Ако едно дете в първите си години е имало възможност да се движи, когато усети нужда от това, ако свободната игра и равнопоставеното общуване са били зачитани и ценни, ако е имало пространство за самостоятелност, свобода на изразяване, уважение и принадлежност, то има много по-голям шанс в по-зрелите си години детето да отстоява себе си, да бъде асертивно, да забелязва и зачита нуждите на другите, да мисли критично и да преследва целите си с вътрешна сила.

Това е и най-голямата ни мисия – да създаваме среда, в която децата не просто оцеляват, а живеят пълноценно.

Автор: Вероника

21.09.2025